Забравена - прекрасен стих на Пейо Яворов

Забравена

І
 
Грейна, трепна и залезна
   вечерна звездица;
неживяла - и зачезна
   галена Милица...
Висината потъмняла -
   було на звездица!
В що нерадост е видяла
   хубавица ?
 
Ако има негде птичка
   в клетка позлатена,
още рожбица едничка
   с прах неопрашена,
ето нея!... Тя - благатка
   на земята наша,
тя - за майка и за татка
   цвете в чаша.
 
Ако бъде самовила
   чемерна магия
или млада подлудила
   грешник и светия,
то Милица - право, ей я
   небо-сън изгора,
дето няма като нея
   нигде втора.
 
Пак. И залъгалка блага
   и лекарство сяко,
а да може - не помага
   и от пиле мляко. -
"Мила, Мила!..." - "Нищо, мамо,
   остави ме, татко!" -
Инак беше, инак само
   как за кратко!
 
II
 
Пяха и петлите втори;
и зора се вече пука;
свещ зад момини прозори
на догаряне блещука...
В рай-гнездце сама Милица
още бди: скръбта змеица -
в сладък час горчива среща,
у дома си в къща чужда
шепне думица зловеща
и съня страхлив прокужда.
 
И свещта ту любопитно
в ненагледен стан се взира,
ту възтържно ситно-ситно
запламти... На крепка мира
тънка риза е покрила
жива прелест... Къдра свила
волем си почива - ето
въз плещите мрамор бели.
А ръчицата, крачето -
слънце, месец са огрели...
 
Под три ката низ бисери
на лебедената шия,
неспокойна гръд трепери
и вълнува се: гори я
пламък на копнежи скришни:
оня, който в двете вишни,
в устниците сочни блика;
оня, който грей в пожара
на странички дивна лика
с половинките от нара!
 
Ала нощ е отразена
в замъглените очици.
И росица замразена -
сълзи светят на ресници...
Леком трепне тънка вежда
и на хвръкнала надежда
сенчицата мимолетна
по чело се мерне бърже,
тъй - на миг... И жал заветна
пак си нишката завърже.
 
ІІІ
 
Чак при облаците горе.
   под небето,
сив сокол, гидия лиха,
вил се гордо. А в полето,
сред цветята - яребица...
   Отвисоко
рейнал поглед нашироко,
кръг по кръг сокол извива;
а на пъстра яребица
сърчицето й отива...
 
Ох, да може... Дай ми, боже,
   дай сокола!"
А сокол се спуща вече -
и крило с крило се сплита,
   гръд горяща
до горяща гръд допира...
И топи се яребица
   в сладък огън,
и топи се яребица,
   и премира.
 
Но когато след минута
яребица взор открива -
   болка люта!
И наяве сън ли беше,
   де сокола?
В ясни кърви гръд ранена:
остра нокът я пробола,
мъжка шепа я раздрала
и сърцето - яребица
без сърце остала!...
 
IV
 
Сутрен стане ли Милица
   от легло - и чело
слага въз памук ръчица
     кротко нажалена,
     в мисли вглъбочена:
 
"И на сън ми се вестява...
   Вече знам, само там
Всичко, всичко се смирява -
     и любов и злоба -
     всичко, само в гроба".
 
Иде тя дене в градина
   сам-сама, миризма
от шибоеца и крина
     пълногръдно вдъхне,
     тихичко въздъхне:
 
"Ах, цветя! за пръв път ето
   тук при вас, в утрен час
трепет ми обзе сърцето -
     чудно сладко име -
     в дивен сън плени ме.
 
*
 
Вечер греят ли звездите,
тя мълчи и очи
устреми към висините,
     като че ли пита
     горко жаловита:
 
"Вредом гледате, звездици,
по света - любовта.
Дали всякъде, сестрици,
     миг честита бива,
     сълзи век пролива?"
 
*
 
Тъмна нощ ли бъде: "Клета,
   аз го, ах, не разбрах, -
като тая нощ проклета
     в погледа му нещо
     мяркаше зловещо."
 
Или пък бесней фъртуна;
   "Горък той за покой
беше ли роден? Не, буна
     някаква в гърдите
     тровеше му дните!"
 
*
 
"Болки странни, мъки тежки
   виждах аз и тогаз
правех в ласките ми жежки
     мисли да удави,
     скърби да забрави.
 
И забравяше той всичко,
   отмалял, в огън цял;
и, сърце, и ти самичко
     знаеше тогава
     щастие, забрава..."
 
*
 
Стане слука, хубавица
   види как гълъб - драг -
гали драга гълъбица,
     луд крила разпери
     и в несвяст трепери...
 
Мигом бедна изнеможе
   и бледней, каменей,
в гръд се нож забие... "Боже,
     как ме той остави,
     боже, и забрави?"
Видяно 832 пъти
Пейо Яворовлитература


Условия за ползванеЗа контакти Всички права запазени © 2012 - 2018 www.barko4.com