Загубените кораби - Бездната на Черно море
 Така изглежда картата на потъналите кораби в Черно море.  Всеки от плавателните съдове е отбелязан на картата  със символ според вида си, съответен номер и индекс  в зависимост от мястото на  крушението - северно или южно от нос Емине. Всеки кораб има история. А в историята на всеки потънал кораб има поне една неразгадана мистерия. Затова всяко корабокрушение рано или късно се превръща в легенда. Ако някои от загадките на миналото имат отговори, те със сигурност се намират на морското дъно... Владимир Живков, геолог по професия, водолаз в свободното си време и откривател по призвание, е написал тези редове в интернет страницата си. Преди време той създава некомерсиален сайт, на който водолази и изследователи си обменят данни, контакти и информация, за да помогне за опазването на потъналите кораби в Черно море. Един ден Живков разбира, че има толкова много късчета от отделни подводни истории, че би било добре, ако се опита да ги извади на сухо и внимателно да подреди пъзела. Така се ражда идеята за карта на потъналите кораби по българското крайбрежие на Черно море, която вече е факт.  На 1 август от печат излезе и специален справочник към картата. Той съдържа информация за 77 обекта - потънали кораби или останки от кораби, разбили се в крайбрежните скали. Историите на тези плавателни съдове са най-различни. За някои от тях се знае почти всичко и до останките им е лесно да се стигне, докато други  крият тайните си  в дълбоки, мътни  и студени води. Местонахождението им е ясно, но за да бъдат обстойно изследвани или дори снимани, са нужни специална техника, добре обучени хора и твърде много средства.  А има и такива, за които се знае достатъчно, но никой още не ги е открил. Владимир Живков решава да ги отбележи на картата с червен силует в предполагаем район.  Един от тези отличаващи се в червено знаци носи името “Черният принц”. Британската фрегата “Принц”, потънала през 1854 г. със заплатите на английските войници в Кримската война, е може би най-търсеното съкровище във водите на Черно море през последните 150 години. Заради мистериозното си изчезване и последвалите безрезултатни дирения в моряшките разкази “Принц” се превръща в “Черният принц”. И става легенда. През 90-те години на миналия век се появяват обосновани предположения, че митичната фрегата би могла да се намира в български териториални води заради спецификата на черноморските течения. И поради факта, че  освен с лири  стерлинги товарните трюмове на кораба  са били натъпкани и  с вълнени шинели.  Така заради вълната би могъл да бъде носен от теченията. В търсене на “Черният принц” са открити други кораби, като гръцкия “Кристина” например.  И без да са пълни със злато, по морското дъно у нас лежат достатъчно обекти, чиято история е дори още по-интересна от тази на “Принц”-а. Има и такива, за които въпросите са повече от отговорите. Къде се намира и какво се е случило с първата българска подводница? За съдбата от години се водят спорове, базирани на крайно противоречиви информации, слухове и догадки. След Първата световна война “Подводник-18” изчезва сякаш безследно. Страниците от военноморската ни история по този въпрос липсват, след като руснаците отнасят българските архиви в Москва след 9 септември 1944 г. " Подводник-18” защитава българското крайбрежие по време на Първата световна война заедно с още четири германски подводници. След войната по силата на Ньойския договор е конфискувана от французите и отведена към Истанбул. Според някои информации именно там е забелязана за последно. По-късни документи пък сочат, че е била нарязана за скрап през 1921 г. във френска военноморска база в Тунис. Преди 2 г. обаче водолази на Военноморските сили съвместно с клуба за подводно гмуркане Friends & diving и историци от Военноморския музей във Варна  изследват обект  на около 30 метра  дълбочина  югоизточно от Варна.  Това е подводница немско производство от 1915 г., клас UB I 8. Точно като тази, която през 1916 г. е вписана в състава на българския флот под името “Подводник-18”. Докато я обследват отвсякъде, водолазите установяват, че корпусът на лодката е пречупен на две, а част от него е заровен в тинята. Влизането навътре в корпуса се оказва невъзможно, но от флота са категорични, че изследванията трябва да продължат. След експедицията от 2011 г. обаче въпросите стават още повече. Ако това е “Подводник-18”, защо е останала в България и как е настъпила гибелта? Втората световна война. В един и същи морски район между Шабла и нос Калиакра, закодиран на съветските военни карти като Позиция 50, намират гибелта си последователно една след друга и по сходен начин две руски подводници. Първо е изпратена “Щука-210” (Щ-210). След като не се завръща в базата, към Позиция 50 се отправя “Ленинец-24” (Л-24). На 12 декември 1942 г. вечерта подводната лодка Л-24 тръгва от Поти. Единствената радиограма, изпратена от борда й, е само 30 минути след отплаването, в която командирът капитан III ранг Георгий Апостолов иска включването на радиомаяците Поти, Батуми и Сухуми, за да определи точно местоположението си, преди да поеме по курс към Позиция 50.  След това връзката е загубена. Л-24 така и не се завръща в последния ден на 1942 г. и две седмици по-късно е заличена от списъка на флота. Завинаги. Превръща се в поредната изгубена подводница. През 1987 г. екип на Института по океанология към БАН във Варна открива останките на неидентифициран кораб в района срещу нос Шабла. Тъй като целта на експедицията е изследване на Щ-210,  изследователите  подминават  потъналия кораб,  защото дължината му е повече от 80 метра,  а те търсят корпус по-къс от 60 метра. През 1991 г. от института установяват, че това, което са засекли преди години, е всъщност подводницата Л-24. През 2009 г. група от седем руснаци и четирима българи, сред които е и Владимир Живков, провеждат съвместна подводна експедиция, спускайки се на 60 метра дълбочина до мястото, където от близо седемдесет години лежи опасана в тиня, миди и мрак съветската подводница “Ленинец-24”. Вътре в нея капсуловани като в голям оловен ковчег са останките на 57 души. Водолазите от българо-руската експедиция правят нещо, което никой до този момент не е дръзвал. Отварят вратата към света на мъртвите. Росен Желязков от фондацията за подводни изследвания BSTD, който е и рекордьор по дълбочинно спускане в Черно море, успява да отвори люка на подводницата. За първи път, след като някой от екипажа го е затворил от вътрешната страна през онази фатална зима на 1942 г. " В този най-горен отсек беше останал въздух, а вторият вътрешен люк беше отворен. Възможно е след детонацията и разхерметизирането някой от екипажа да се е опитал да намери спасение към този отсек” , спомня си Владимир Живков. Изследването на вътрешността на подводницата и евентуалните останки от екипажа се оказва зловеща, опасна и невероятно трудна задача.  На дъното на Черно море в български  териториални води  лежат поне пет  съветски подводници,  като има съмнения  и за шеста.  От тях единственото, което е изплувало на сушата, са два трупа, облечени в хидрокостюми с дихателни апарати, изхвърлени на скалите край Созопол през ноември 1941 г. Самоличността им е установена 30 г. по-късно. Това са Виолет Душин, помощник-командир на подводната лодка “Сталинец-34” (С-34), и боцманът Фрол Терехов. Версията за гибелта на тази руска подводница е, че е намотала около винта си стоманено въже, задържащо мина от нейната котва на дъното. Според ст.н.с. д-р инж. Траян Траянов двамата подводничари са се промушили през торпедните апарати, за да се опитат да освободят гребния винт от заплетеното около него стоманено въже. Друга възможност според него е просто те да са се опитали да се спасят след разхерметизацията.  На картата на Владимир Живков  С-34 също е в червен  цвят, защото и до  днес нейното  местонахождение  остава спорно Някъде на дъното по българо-румънската морска граница би трябвало да се намира и шеста съветска подводница - М-58, потопена през октомври 1941 г. Това е съвсем отделна история, която тепърва ще бъде събирана.  Неслучайно книгата, която излеза на 1 август заедно с картата на потъналите кораби, завършва с няколко празни страници. "Със сигурност ще има да добавяме още много кораби. Както от миналото, така и такива, чието крушение все още предстои" , пояснява Живков. Той съветва всеки, който по работа или случайно се натъкне на неизвестни останки под водата, да пише на имейла на Военноморския музей във Варна (mus_maritime@abv.bg), защото и най-незначителният на пръв поглед детайл може да е важна част от морската ни история. "Потъналите кораби са свързани с трагични съдби, с големи надежди или пък открития, със стремеж към печалби, войни, а понякога и благородни мисии. Техните истории са незавършен разказ за страховити бури, фатални грешки, ужаса на моряците... Някои се спасяват от стихията, за да могат по-късно да разказват как последните им молби, отправени към небето, са били чути. Други  с телата си допълват  списъка на загадките  или пък допринасят за  тяхното разгадаване.  Със сигурност има още много кораби, които остават неизвестни. Части от тях са някъде по брега, а други - дълбоко под водата. Затова и създадохме тази карта, която да отрази част от тайните на морските катастрофи по нашето крайбрежие” , пише Владимир Живков в книгата си. “Жак Фресине”, “Мопанг”, “Лейтенант Пушчин”, “Суифт”, “Сефак”, “Родина”... Това са все имена на кораби, недостигнали пристан и останали завинаги на дъното в българските води на Черно море. По документи те се водят отдавна загинали, но останките им продължават да разказват истории, там долу в царството на мълчанието. Реят се в мъжделивата зона между света на живите и този на мъртвите. Ако тази статия Ви хареса, помогнете ни за нейното популяризиране чрез бутончетата за споделяне под нея. Благодарим Ви!  Последвайте ни във Facebook
Любопитно
Sinead O'Connor - Nothing Compares To You
It's been seven hours and fifteen days since you took your love away I go out every night and sleep all day since you took your love away since you've been gone I can do whatever I want I can see whomever I choose I can eat my dinner in a fancy restaurant but nothing I said nothing can take away these blues, 'cause nothing compares nothing compares to you It's been so lonely without you here like a bird without a song nothing can stop these lonely tears from falling tell me baby where did I go wrong? I could put my arms round every boy I see but they'd only remind me of you I went to the doctor guess what he told me guess what he told me he said girl you better try to have fun no matter what you do but he's a fool 'cause nothing compares nothing compares to you All the flowers that you planted mother in the backyard all died when you went away I know that living with you, baby, was sometimes hard but I'm willing to give it another try nothing compares nothing compares to you    (3x) Нищо не може да се сравни с теб **тя е написала тази песен след смърта на сина си** 1.Минаха 7 часа и 15 дена откакто отнесе любовта си далеч... Излизам всяка вечер и спя цял ден откакто отнесе любовта си далеч... Откакто те няма мога да правя каквото си поискам Мога да се срещам с когото реша мога да вечерям в изискан ресторант но никой казвам ти никой не може да премахне тази тъга Пр:Защото нищо не може да се сравни нищо не може да се сравни с теб.... 2.Стана толкова самотно без теб тук, като птица без песента си... нищо не може да спре тези самотни сълзи да се стичат Кажи ми миличък къде сгреших?!? Мога да прегръщам всяко момче което видя но те само ще ми напомнят на теб отидох на доктор познай какво ми каза познай какво ми каза? момиче по-добре се постарай да се позабавляваш малко без значение какво правиш.... но той е глупак Пр:Защото нищо не може да се сравни нищо не може да се сравни с теб.... Всички цветя които засади в задния двор на мама загинаха когато си одтиде... знам че животът ми с теб,скъпи беше понякога труден но аз желая да му дам още един опит... Пр:Защото нищо не може да се сравни нищо не може да се сравни с теб.... Защото нищо не може да се сравни нищо не може да се сравни с теб.... Защото нищо не може да се сравни нищо не може да се сравни с теб.... 
Текстове от песни
Любопитни истории случили се на датата 20 ноември
20 ноември 1990 г. - НА ТАЗИ ДАТА е заловен руският сериен убиец Андрей Чикатило  1990 г. заловен е руският сериен убиец Андрей Чикатило. 54-годишният руснак е известен като „Канибала от Ростов”. Обвинен е за изнасилването и убийството на 53 души, предимно деца, за периода от 1978 до 1990 г. По време на детството на Чикатило в Украйна се ширел канибализъм, вследствие на глада и колективизацията. Той се справял добре в училище. След като завършил военна служба през 1960 г., работил като телефонен инженер. През 1971 г. става учител в Новошахтинск, но постоянно се мести от училище в училище заради оплаквания срещу него. През 1978 г. Чикатило се премества в Шахти и извършва първото си сериозно престъпление. На 22 декември 1978 г. той изнасилва и убива 9-годишното момиченце Елена Закотнова. Въпреки че доказателствата сочат връзка между Чикатило и убийството, погрешно е арестуван Александър Кравченко и по-късно е даден под съд. Той е заставен да направи самопризнания чрез изтезания и е екзекутиран заради убийството. Чикатило губи своята учителска работа през 1981 г. и започва работа в местна фирма. Той не убива до 1981 г., но през 1982 г. жертвите му са седем. Чикатило създава свой собствен стил, като заговаря по автобусни спирки и железопътни гари избягали от дома си деца или млади скитници, примамвайки ги да дойдат с него в близката гора, където обикновено жертвите намират смъртта си. През 1983 г. Чикатило не убива до юни, но до началото на септември умъртвява четирима души. След като са открити шест тела от общо 14 изчезнали, московската милиция решава да се намеси. В Ростов на Дон е изпратен екип, воден от майор Михаил Фетисов, който да води разследването. Фетисов съсредоточава търсенето в района около Шахти и назначава Виктор Бураков, съдебен лаборант химик, за главен следовател в тази област. Разследването се концентрира върху умствено неуравновесените и известни сексуални престъпници, като постепенно да ги задържа, разпитва и изключва от списък на заподозрените. Милицията все повече разширява периметъра на своето разследване. Взети са интервюта от над 150 000 души и впоследствие са съхранени в архиви, докато най-накрая милицията се отказва от този подход. През 1984 г. жертвите вече са 15. Решено е да се усилят мерките - да се увеличи броят на патрулите и да се разположат цивилно облечени милиционери на много обществени транспортни спирки. Чикатило е заподозрян заради съмнително поведение на една автобусна спирка в Ростов и е арестуван. Установено е, че той е заподозрян и за други престъпления, което юридически дава право на следователите да го задържат за неопределен срок от време. Разкрито е съмнителното минало на Чикатило, но то не е достатъчно, за да го осъдят за убийствата. Все пак той е признат за виновен и осъден на една година. Освободен е през декември 1984 г., след като прекарва три месеца в затвора. Чикатило си намира нова работа в Новочеркаск и се изтегля в сянка. През август 1985 г. умъртвява две жени по отделно. Следва затишие до май 1987 г., когато убива младо момче, после убива отново в Запорожие през юли и в Ленинград през септември. Замиращото разследване е подновено в средата на 1985 г., когато Иса Костоев е назначен да води случая. Убийствата около Ростов са проучени обстойно за втори път и отново започва поредица от разпити на сексуалните престъпници в района. През декември 1985 г. милицията пак засилва охраната по железопътните гари около Ростов. Чикатило е в течение на разследването и предвидливо се въздържа от престъпната си дейност. През 1987 г. Чикатило подновява убийствата, като обикновено ги извършва далеч от околностите на Ростов. Той убива една жена в Красний-Сулин през април, като убива още 8 души през същата година, включително две жертви в Шахти. Отново следва продължителна пауза, докато Чикатило не възобновява своята дейност, убивайки седем момчета и две жени между януари и ноември 1990 г. Откриването на едно от телата близо до спирката в Лескоз кара милицията да повиши бдителността си и да увеличи патрулите. На 6 ноември Чикатило осакатява и убива Света Коростик. Когато се връща от гората, той е спрян от милицията, но после е пуснат да си ходи. На 20 ноември 1990 г., след като поведението на Чикатило буди подозрение у милицията, по заповед на инспектор Иса Костоев той е арестуван. Между 30 ноември и 5 декември Чикатило се признава за виновен и описва петдесет и шест изнасилвания и убийства, извършени от него. Той признава, че е пил от кръвта на жертвите си и е изяждал части от тях. Съдебният процес срещу него се провежда на 14 април 1992 г. Въпреки неговото странно и смущаващо поведение, съдът намира, че той е в състояние да издържи процеса. На процеса Чикатило казва: „Аз съм грешка на природата, един обезумял звяр!”. Процесът приключва през юли и присъдата е отложена за 15 октомври, когато той е намерен за виновен за извършването на 52 от 53-те убийства, и е осъден на смърт за всяко едно престъпление. Разстрелян е на 14 февруари 1994 г. 20 ноември 1959 г. – НА ТАЗИ ДАТА ООН приема декларация за правата на детето  На 20 ноември отбелязваме Световния ден на детето. На тази дата през 1959 г. на Общото събрание на ООН е приета Декларация за правата на детето, в която основният принцип е: „Човечеството е задължено да даде на детето най-доброто от себе си!”  На 20 ноември през 1989 г. е приета Конвенцията за правата на детето. На този ден световните лидери създадоха глобалния договор за признаване и закрила на правата на детето. В конвенцията е въплътен духът на международната солидарност за зачитане и за спазване на детските права. Нейните 54 члена са израз на категоричната воля на държавите детските права да не бъдат погазвани и на постоянния стремеж да се осигуряват все по-добри условия за развитието на детето. Всички разпоредби на международния акт утвърждават общото разбиране за необходимостта от закрила на детството, като определящ период за развитието на всяко човешко същество.   Конвенцията не е просто списък с добри пожелания, а е акт с обвързваща сила и това означава, че както държавата, така и обществото, трябва да осигуряваме възможности за по-ефикасна защита на правата и интересите на децата и да разширяваме възможностите им за активно включване и участие в обществото. Всички трябва да се изправим пред нейните предизвикателства.   Нека се научим да не разплакваме децата, да не им причиняваме болка и да ги обграждаме с обич и топлина. Нека да няма „ничии” или „забравени” деца. От нас – възрастните, зависи децата да се усмихват и да имат своето детство, такова, каквото заслужават. Никога да не забравяме, че децата са нашето по-добро утре, те са утрешните възрастни, които ще управляват световните дела. Децата носят в себе си промяната, която всички очакваме.   Всяко дете има право да бъде зачитано и уважавано! Всяко дете има право на развитие и закрила! Всяко дете има право да расте в семейна среда или в среда, близка до семейната! Всички деца имат еднакви права!   Добре е, поне на 20 ноември, всеки един от нас да чуе гласа на детето, което иска да бъде разбрано, да бъде уважавано, да не бъде насилвано, изоставено; детето, което иска родителите да имат повече време, за да говорят с него; детето, което иска в училище да не бъде само ученика; детето, на което дължим безопасна обществена среда, внимание и уважение. Да чуе гласа на децата, които не ходят на училище, защото са различни, на децата с увреждания и на техните семейства, на децата на улицата, децата – жертви на трафик и насилие. Това са гласовете на нашите деца! Всички органи в Република България са длъжни да изпълняват ангажиментите, поети от държавата ни с ратификацията на Конвенцията за правата на детето, както и да осигуряват за всички деца: - грижата и защитата, предвидени в конвенцията; - възможно най-високите здравни стандарти и достъп до здравни услуги; - правото на свободно и достъпно образование за всички деца; - подходяща помощ за родителите и настойниците, при изпълнение на отговорностите им по отглеждането на децата, в това число, при необходимост, и мерки за социално подпомагане. Нека не допуснем бедността да доведе до социално изключване на децата, особено на най-уязвимите групи, като децата, живеещи в бедност; децата със затруднено развитие; децата, лишени от родителска грижа и принадлежащи към малцинствени групи. Ако тази статия Ви хареса, помогнете ни за нейното популяризиране чрез бутончетата за споделяне под нея. Благодарим Ви!  Последвайте ни във Facebook
Любопитно
Любопитни истории случили се на датата 18 май
18 май 1993 г. - НА ТАЗИ ДАТА снайперисти застрелват сараевските Ромео и Жулиета  1993 г. снайперисти застрелват сараевските Ромео и Жулиета - сърбина Бошко Бркич и бошнячката Адмира Исмич. Смъртта ги настига на моста Връбаня над река Миляцка - на единия бряг са окопаните сърби, на другия хървати и мюсюлмани. И двамата са родени през 1968 г. в Сараево, завършват заедно гимназия, сгодяват се и заминават да следват химия. След започване на гражданската война в Босна и Херцеговина през пролетта на 1992 г., те остават в обсаденото Сараево. За Бошко няма шанс да оцелее дълго сред враждебното обкръжение. Връзката му с Адмира обрича и нея на гибел. Още в началото на въоръжения конфликт властите в Сараево събират цялата криминална измет и я оставят да безчинства в града, като избива етнически сърби. Затова 14 месеца след започване на войната, Адмира и Бошко решават да избягат от Сараево и през контролираните от сърбите територии да заминат за Сърбия. В началото на войната в Сараево най-силно влияние има доскорошният криминален престъпник Исмет Байрамович, по прякор Кело, който се съгласява срещу 18 000 марки да осигури на двамата влюбени безпрепятствено излизане от Сараево. С част от тези пари той е трябвало да подкупи снайперистите да пропуснат Адмира и Бошко да претичат през моста на река Миляцка, която разделя мюсюлманските от сръбските позиции. В нощта на 18 май Кело дава уговорения сигнал и двамата влюбени побягват по моста. Точно по средата му ги настигат куршумите на снайперистите. Бошко е убит на място, а Адмира, която е ранена смъртоносно, успява да се добере до Бошко и да го прегърне, след което издъхва. Не е ясно дали Кело ги е излъгал и съзнателно да ги е подложил под куршумите. Възможно е бандитът наистина да не могъл да уреди преминаването, защото на техния бряг имало четири войски: санджашка, на Хърватския съвет за отбрана, някакво паравоенно спецформирование и армията на сараевските мюсюлмани. Адмира и Бошко остават да лежат непогребани цели шест дена - от 18 до 24 май 1993 г. и никой не може да се добере до телата им, за да ги прибере и погребе. Родителите и на двамата, от двете противникови страни, виждат труповете им и не могат да направят нищо. На шестата нощ от сръбска страна успяват да се промъкнат само на двадесет и пет метра от бошняшките позиции. По-късно става ясно, че сърбите са принудили босненски военнопленници да издърпат двамата мъртви към сръбската страна и да ги погребат на гробището Вранеш в Лукавица в общ гроб. По-късно, през април 1996 г., тленните им останки са ексхумирани и погребани в Сараево, отново заедно. Трагедията на Адмира и Бошко става известна благодарение на множество чужди репортери. Пред тях и двете страни си прехвърлят вината за убийството им. Родителите им научават за смъртта им със закъснение от два дни. Бащата на Адмира се обръща към ЮНПРОФОР за съдействие да приберат труповете. Обаче от ЮНПРОФОР отказват с претекста, че бронираните им коли са уязвими от бронебойни снаряди.  Бошко и Адмира лежат между позициите  непогребани цели шест дни В Сараево сега една улица носи името на Кърт Шолк, шеф на офиса на Ройтерс в града. Неговата статия за престъплението се превърна в челна за много от големите европейски вестници, но Европа не се потресе от кървавото престъпление, а само ожали една несбъдната любов, която не признава етническите разделения и изгаря в пламъците на войната. В дома на Адмира в Сараево родителите й държат нейни снимки и голяма картина с образа й. Такава е обстановката и в малко село до Крушовац, където живее майката на Бошко – старицата е най-точна в преценката си, като не обвинява хървати и босняци, а политиците. Босненската война е най-кървавият и жесток конфликт при разпадането на Югославия, който продължава от 1992 до 1995 г. Искрата на пожара пламва, след като Сараево обявява независимост от Югославия след референдум, бойкотиран от босненските сърби и приветстван от хърватската и мюсюлманската общност. По различни оценки жертвите са между 100 000 и 140 000 души, като само по време на обсадата на Сараево загиват 11 500 души. Тогава стават кланетата в Сребреница и Маркале. 18 май 1944 г. - НА ТАЗИ ДАТА всички кримски татари са изселени от полуострова  Преди няколко дни Украйна спечели Евровизия 2016 с песента "1944". Това стана повод за много спорове. Песента разказва за изселването на 380 000 кримски татари по заповед на Сталин в Централна Азия заради подкрепата им за Нацистка Германия през Втората световна война. Смята се, че почти половината от тях умират по пътя към Азия, като на наследниците им е позволено да се върнат в Крим едва след краха на Съветския съюз. От 18 до 20 май 1944 г. с решение на Държавния комитет по отбрана (ДКО) на СССР всички кримски татари са депортирани от полуострова в Узбекистан (151 хил.), Казахстан (4286) и Таджикистан, като малка част е изпратена в Марийска АССР, на Урал и в Костромска област. В телеграма до Сталин НКВД докладва, че са изселени 183 155 души. Мотиви за изселването В секретното постановление на ДКО № ГОКО-5859 от 11 май 1944 г. относно причините за депортацията се казва, че „по време на Отечествената война много кримски татари измениха на Родината, дезертираха от частите на Червената армия, отбраняващи Крим, и преминаха на страната на противника, постъпвайки в сформираните от немците доброволчески татарски военни части, борещи се против Червената армия; в периода на окупация на Крим от немско-фашистките войски, кримските татари участват в немските наказателни отряди и особено се отличават със своите зверски разправи по отношение на съветските партизани, а също така помагат на немските окупатори при организиране на насилственото изпращане на съветски граждани в германско робство и масово изтребване на съветски хора.” Според разпореждане на германския Генерален щаб от 18 януари 1942 г. фюрерът дава възможност за неограничено формиране на татарски воински части. Организацията на татарските роти за самозащита е възложена още на 2 януари на шефа на охранителната полиция и на службата за сигурност (СД) обергрупенфюрер от СС Олендорф. На 3 януари под председателството на Олендорф се провежда първото официално тържествено заседание на татарския комитет в Симферопол по случай началото на вербовката. След приключване на общите мероприятия татарите искат разрешение да завършат тържественото заседание – началото на борбата против безбожниците – по свой обичай с молитва и повтарят след своя мулла три молитви: 1. За постигане на скорошна победа и обща цел, а също така за здраве и дълъги години живот на фюрера Адолф Хитлер; 2. За немския народ и неговата доблестна армия; 3. За падналите в боевете войници от Вермахта. Общо са зачислени 10 000 татари-доброволци, а 4000 души са организирани за борба с партизаните. Други 5000 доброволци имат готовност да попълнят сформираните 14 роти. Като се отчете, че 10 000 души пък се намират в редовете на Червената армия, то почти всички боеспособни татари носят униформи на Вермахта. В боевете с партизаните татарите се бият с ожесточение, като се стремят да ги унищожат. Самите татари дават 400 жертви от взелите участие в боевете 1600 души. От всичките само един преминава към партизаните. Татарите са знаели какво ги чака. Те са видели разправите на националистите над местната съветска администрация и техните семейства, свидетели са на дезертьорстото на своите бащи и синове, стреляли в гръб на червеноармейците. Знаят и безпощадната отмъстителност на Сталин и започват да се подготвят за ответни репресии. Оптимистите, които се надяват само да бъдат изселени живи, пекат сухари и стягат багаж. Депортацията не засяга значителна част от кримотатарските колаборационисти, тъй като са евакуирани от окупационните власти в Германия, където е създаден Татарски планинско-егерски полк от СС. По-голямата част обаче от татарите остава Крим. Непосредствено след Съветската армия вървят подразделения на НКВД, които през април-май „прочистват” прочистват територията, арестуват и осъждат около 5000 колаборационисти от всякакви националности. Това обаче се струва недостатъчно на Сталин и всъщност той е истинският автор на постановлението от 11 май. Депортирането по време на война не е изнамерено от Съветския съюз. Например след японската агресия в Пърл Харбър (1941) всички японци в САЩ превантивно и поголовно са изселени от тихоокеанското крайбрежие. Депортацията в Крим обаче е извършена пост-фактум след бойните действия и не може да бъдат приведени никакви военни съображения. Всъщност става дума за отмъщение над цял народ, вменявайки му колективна вина и отговорност. Цялата проявена абсурдна безчовечност на сталинизма по отношение на Кримската депортация може да бъде илюстрирана с два примера: 1. Кримските татари, воюващи храбро в състава на Съветската армия, след демобилизацията също са депортирани – общо 8995 души, в това число 524 офицери и 1392 сержанти. През 1952 г. само в Узбекистан ветераните са наброявали 6057 души, много от които имат високи правителствени награди. Известни са малки изключения, като например летецът-изтребител Амет Хан Султан, два пъти Герой на Съветския съюз, не е изселен, но му е забранено изобщо да посещава Крим. (Неговият бюст в Крим е демонтиран от приятели, подлежал на разрушаване.) 2. Депортирани са и кримските татари, които не са живели в окупирания Крим и не са сътрудничили на германците, но са завърнали в родния край през април-май 1944 г. В частност са изселени прекаралите войната в евакуация членове на Совнаркома на КССР и партийните ръководители от Кримския областен комитет на ВКП(б). Депортацията Постановлението на ДКО излиза ден преди Съветската армия на 12 май 1944 г. да освободи окончателно Кримския полуостров. Депортирането започва на 18 май, но очевидно е подготвяно далеч по-рано. Преди това от татарите са иззети 49 минохвъргачки, 622 картечници, 724 автомата, 9888 пушки и 326 000 патрона. В операцията са ангажирани над 32 000 души от НКВД. На депортираните е разрешено да вземат „лични вещи, дрехи, битов инвентар, посуда и продоволствие” до 500 кг. на семейство. Към всеки ешелон има лекар и две медицински сестри с лекарства. На наркома за търговия е възложено „да осигури всички ешелони с всекидневна топла храна и чай”. При това храната е разчетена на човек: 500 гр. хляб, месо/риба – 70 гр., булгур – 60 гр., мазнини – 10 гр. Предписано е на пристигналите в местата за заселване да се усигурят градински участъци и да се окаже помощ при строителството на къщи с местни строителни материали. Селскостопанската банка е задължена да отпуска на заселниците заем за строителство на къщи и за стопанско обзавеждане до 5000 рубли на семейство със срок на погасяване до 7 г. На практика това не е изпълнено. В някои композиции депортираните получават храна единствено веднъж през втората седмица на пътуването. Други са хранени рядко и то със солена храна, но не е осигурявана вода за пиене. Много от умрелите са оставяни край железопътната линия. Съдбата на изселените кримски татари Мнозина от преселниците измират още през първата година от глад и болести. Оценките на загиналите са противоречиви: от 15-25% по оценка на съветски официални органи до 46% по оценки на кримскотатарски активисти през 60-те години. До 1956 г. кримските татари имат статут на „спецпреселници”, което подразбира ограничение на правата им без писмено разрешение да напускат границите на „специалните селища” под страх от съдебно преследване. Многобройни са случаите на осъдени до 25 г. лагер за посещение на роднини в съседни селища. За разлика от някои други депортирани народи, които се връщат по родните си места в края на 1950-те години, кримските татари са лишени от това право чак до 1974 г., а фактически масовото връщане на народа в Крим започва едва в края на „перестройката” в 1989 г. Последствията за Крим След изселване на кримските татари следва депортацията на кримските арменци, българи и гърци. Всичко това води не просто до промяна на етническия състав на полуострова, а и до неговото фактическо обезлюдяване. Някои райони (планините и южният бряг на Крим, населени до тогава предимно с татари) остават практически без население. В Куйбишевски район жителите наброяват само 672 души, в Алущински – 2637, в Судакски – 3380, в Балаклавски – 2233. След депортацията на кримските татари с два указа от 1945 и 1948 г. са преименувани всички населени пунктове (80%), имената на които имат кримотатарски произход. Изключение е направено за Бахчисарай, Джанкьой, Ишуни, Саки и Судака, които са свързани с руската и украинска истории. С Указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 5 септември 1967 г. „За гражданите от татарска националност, живеещи в Крим” се признава, че „след освобождаването през 1944 г. Крим от фашистка окупация, фактите за активно сътрудничество с немските завоеватели на определена част от живеещите в Крим татари необосновано са отнесени към цялото татарско население на Крим”. По време на „перестройката” Върховният съвет на СССР през 1989 г. депортацията на кримските татари е осъдена и призната за незаконна и престъпна. 18 май 1978 г. - НА ТАЗИ ДАТА за първи път се чества Международният ден на музеите  На 18 май 1978 г. за първи път се чества Международният ден на музеите. Решението за това е взето през 1977 г. в Москва на ХІ-та генерална конференция на Международния съвет на музеите. Думата "музей" идва от латинската дума "museum", която е от гръцки произход и произлиза от "mouseion". "Mouseion" било мястото (понякога храм), което било посветено на музите, покровителките на изкуствата в гръцката митология. В модерната си форма музеят възниква като индивидуална колекция от куриозни предмети на аристократи през Ренесанса. Националната държава превръща музеите в стожер на своята културна идентичност. Днес, когато светът е движен от глобализацията, музеят е превърнат в главно средство за привличане на туристи. В музея се събират, пазят и излагат предмети, образи и текстове, свързани с определена епоха или сфера. От една страна, има стремеж да се представи историческата истина за явлението, а от друга, подборът на изложението експонати съдържа някакво послание, което най-често ни обръща към някаква страна на паметта и идентичността. Наред с традиционните музеи, излагащи картини, исторически или археологически паметници, съществуват музеи на почти всичко: музей на транспорта, музей на виното, музей на детството и т.н. Международният ден на музеите се чества от от 1978 г. по решение на Международния съвет на музеите. Какво още се е случило на днешната дата? Събития 1284 г. — Шведският град Йоншьопинг получава статут на кралски град. 1565 г. — Начало на Великата обсада на Малта от османските турци, продължила от 18 май до 11 септември. 1642 г. — Основан е град Монреал, център на канадската провинция Квебек. 1725 г. — Учреден е британският рицарски Орден на банята от Джордж I. 1756 г. — Започва Седемгодишната война, след като Англия обявява война на Франция. 1804 г. — Наполеон Бонапарт официално е обявен за император на Франция. 1836 г. — Основан е град Левангер, Норвегия от шведския крал Карл III. 1858 г. — Състои се сватбата на германската принцеса Щефани Хоенцолерн-Зигмаринген с португалския крал Педру V. 1877 г. — На официална церемония край град Плоещ, Румъния, Самарското знаме е връчено на Трета дружина от Българското опълчение с командир Павел Калитин. 1900 г. — Учреден е орденът "За военна заслуга". 1903 г. — Съставено е двадесет и шестото правителство на България, начело с Рачо Петров. 1903 г. — Открито e пристанището в Бургас. 1905 г. — Отваря врати Народният музей в София - днес Национален археологически институт с музей. 1906 г. — Открито е пристанището във Варна. 1909 г. — Цар Фердинанд I учредява ордена "Свети Равноапостоли Кирил и Методий". 1944 г. — Влиза в сила Сталиновата политика за етническо прочистване на Кримския полуостров, вследствие на което кримските татари започват да се депортират. 1956 г. — Направено е първото успешно изкачване на четвъртия по големина връх в света Лхотце от швейцарска експедиция. 1969 г. — Програма Аполо: Изстрелян е Аполо 10. 1971 г. — Приета е нова Конституция на Народна република България, известна като Живковска конституция. 1972 г. — Влиза в сила Договорът за забрана на складирането на дъното на моретата и океаните на ядрено оръжие и на други видове оръжия за масово унищожение. 1974 г. — Под кодовото име Усмихнатия Буда, Индия успешно детонира първото си ядрено оръжие и така става шестата нация в света извършила подобен опит. 1980 г. — Изригва вулканът Света Елена. Загиват 57 души, биват разрушени 250 къщи, 47 моста, 24 км жп линии и 298 км магистрали. 1991 г. — Северна Сомалия обявява независимост от останалата част на Сомалия под името Република Сомалиленд, но остава непризната от международната общност. 1993 г. — Убити са Сараевските Ромео и Жулиета. 2001 г. — Състои се премиерата на американски компютърно-анимационен филм Шрек. 2004 г. — Българинът Петко Тотев изкачва връх Еверест. 2008 г. — Учредена е политическата партия Зелените. Родени 1048 г. — Омар Хаям, ирански учен († 1131 г.) 1186 г. — Константин, велик княз на Владимир-Суздал († 1218 г.) 1616 г. — Йохан Якоб Фробергер, германски композитор († 1667 г.) 1746 г. — Феликс де Асара, испански топограф († 1811 г.) 1788 г. — Хю Клапертън, шотландски пътешественик († 1827 г.) 1797 г. — Фредерик Аугустус II, владетел на Саксония († 1854 г.) 1846 г. — Петер Карл Фаберже, руски бижутер († 1920 г.) 1850 г. — Оливър Хевисайд, английски физик († 1925 г.) 1856 г. — Спас Вацов, български сеизмолог († 1928 г.) 1861 г. — Матей Стойков, български офицер († 1928 г.) 1868 г. — Николай II, руски монарх († 1918 г.) 1872 г. — Бъртранд Ръсел, британски философ, Нобелов лауреат († 1970 г.) 1872 г. — Яне Сандански, български революционер († 1915 г.) 1875 г. — Петър Васков, български революционер († 1907 г.) 1876 г. — Херман Мюлер, немски политик († 1931 г.) 1879 г. — Стоян Стойков, български революционер († ? г.) 1880 г. — Димитър Бояджиев, български поет († 1911 г.) 1883 г. — Валтер Гропиус, немско-американски архитект († 1969 г.) 1891 г. — Рудолф Карнап, немско-американски философ († 1970 г.) 1895 г. — Аугусто Сесар Сандино, никарагуански политик († 1934 г.) 1897 г. — Франк Капра, американски кинорежисьор († 1991 г.) 1909 г. — Фред Пери, британски тенисист († 1995 г.) 1912 г. — Пери Комо, американски певец († 2001 г.) 1912 г. — Ричард Брукс, американски режисьор († 1992 г.) 1914 г. — Борис Христов, български певец († 1993 г.) 1914 г. — Туло де Графенрийд, швейцарски автомобилен състезател († 2007 г.) 1920 г. — Алексей Шелудко, български физикохимик († 1995 г.) 1920 г. — Йоан Павел II, римокатолически папа († 2005 г.) 1925 г. — Яким Якимов, български режисьор († 2009 г.) 1927 г. — Кирил Цибулка, български композитор († 1997 г.) 1930 г. — Дон Линд, американски учен 1930 г. — Фред Саберхаген, американски писател († 2007 г.) 1935 г. — Иван Доровски, писател от Република Македония 1939 г. — Джовани Фалконе, италиански юрист († 1992 г.) 1939 г. — Петер Грюнберг, германски физик, Нобелов лауреат 1944 г. — Албърт Хемънд, английски певец 1944 г. — Винфрид Георг Зебалд, германски писател († 2001 г.) 1944 г. — Иван Станев, български сценарист 1944 г. — Димитър Радков, български художник († 1982 г.) 1944 г. — Румена Трифонова, българска актриса 1946 г. — Андреас Кацулас, американски актьор († 2006 г.) 1952 г. — Джордж Стрейт, американски кънтри изпълнител 1955 г. — Чоу Юн-Фат, китайски актьор 1957 г. — Майкъл Крету, румънски музикант 1957 г. — Тиери Мейсан, френски журналист 1962 г. — Сандра, немска певица 1962 г. — Стефан Яръмов, български футболист 1965 г. — Кольо Колев, български щангист 1967 г. — Димитър Николов, български политик 1967 г. — Светлана Терзиева, българска актриса 1967 г. — Хайнц-Харалд Френцен, германски пилот от Формула 1 1970 г. — Валери Попович, руски футболист 1971 г. — Брад Фридъл, американски футболист 1973 г. — Шантал Кревиазук, канадска певица 1975 г. — Джон Хигинс, шотландски играч на снукър 1975 г. — Санем Челик, турска актриса 1978 г. — Рикардо Карвальо, португалски футболист 1979 г. — Миливое Новакович, словенски футболист 1981 г. — Маамаду Диара, малийски футболист 1984 г. — Ивет Лалова, българска лекоатлетка 1985 г. — Зейнеп Кьосе, турска актриса 1991 г. — Александър Кирилов, български футболист Починали 526 г. — Йоан I, пимски папа (* ? г.) 1733 г. — Георг Бьом, германски композитор (* 1661 г.) 1799 г. — Пиер дьо Бомарше, френски драматург (* 1732 г.) 1800 г. — Александър Суворов, руски пълководец (* 1729 г.) 1807 г. — Антоан-Филип Орлеански, френски благородник (* 1775 г.) 1829 г. — Мария-Жозефа Саксонска, кралица на Испания (* 1803 г.) 1876 г. — Давид Тодоров, български революционер (* ок. 1834) 1876 г. — Сава Катрафилов, български революционер (* 1836) 1876 г. — Янко Атанасов, български революционер (* ок. 1840) 1909 г. — Исак Албенис, испански композитор и пианист (* 1860 г.) 1910 г. — Полин Виардо, френска оперна певица, мецосопран (* 1821 г.) 1911 г. — Густав Малер, австрийски композитор (* 1860 г.) 1922 г. — Шарл Лаверан, френски лекар, Нобелов лауреат (* 1845 г.) 1927 г. — Никифор Бегичев, руски моряк (* 1874 г.) 1934 г. — Анастас Матлиев, български общественик (* ? г.) 1940 г. — Александър Филипов, български литературен критик (* 1895 г.) 1941 г. — Вернер Зомбарт, немски икономист (* 1863 г.) 1959 г. — Джон Баримор, американски актьор (* 1882 г.) 1965 г. — Ели Коен, израелски шпионин (* 1924 г.) 1965 г. — Трайко Симеонов, български писател (* 1886 г.) 1975 г. — Илия Петров, български художник (* 1903 г.) 1980 г. — Иън Къртис, английски певец (* 1956 г.) 1981 г. — Уилям Сароян, американски писател (* 1908 г.) 1985 г. — Стоян Даскалов, български писател (* 1909 г.) 1993 г. — Адмира Исмич и Бошко Бръкич, „сараевските Ромео и Жулиета“ (* 1968 г.) 2001 г. — Алексей Маресиев, съветски летец (* 1916 г.) 2001 г. — Трендафил Станков, български футболист и треньор по футбол (* 1923 г.) 2006 г. — Иван Лебамов, български общественик (* 1932 г.) 2006 г. — Мако Даков, български политик (* 1920 г.) 2007 г. — Пиер-Жил дьо Жен, френски физик, Нобелов лауреат (* 1932 г.) 2010 г. — Едоардо Сангвинети, италиански поет (* 1930 г.) Празници Ден на българските зоопаркове (18 май 2008 г.) Международен ден на ваксината срещу СПИН Римокатолическа църква — Празник на бог Фаунус (Пан при Гърците). Дания — Битката при Дюбели Русия — Ден на славянската култура и писменост (от 18 до 24 май). Всяка година столица на празника става някое ново населено място. Русия — Празник на Балтийския военноморски флот на Русия Сомалия — Празник на независимостта Тюркменистан — Празник на възраждането, единството и поезията в чест на Магтымгулы Пырагы - поет и философ (лат. Magtymguly Pyragy) Украйна, Република Крим — Ден в памет на жертвите от депортацията Уругвай — Ден на Битката при Лас Пиедрас Хаити — Ден на флага и Университетите Ако тази статия Ви хареса, помогнете ни за нейното популяризиране чрез бутончетата за споделяне под нея. Благодарим Ви!  Последвайте ни във Facebook
Любопитно
Условия за ползванеЗа контакти Всички права запазени © 2012 - 2020 www.barko4.com